Koncheto

Организацията за това изкачване бе пълен провал. По план трябваше да се изкачим около 7 души и да заминем на 20.08 вечерта за Банско. Но на 21.08 след големи уговорки заминахме от София само аз и моята приятелка Марина. Тръгнахме сутринта и лека по лека стигнахме до Рилски манастир, където в разходка и снимки изгубихме около 2 часа. По пътя за Банско спирахме на почти всяко ОMV и плюехме по персонала, тъй като в нито една бензиностанция обслужването не бе на ниво. Към 19.00 благополучно се настанихме в хотел "Санто" препоръчан ни от майката на Марина. Цената за нощувка бе прилична 15 лв на легло. Звъннахме на Румбата нашия планински водач за да се уговорим за следващата сутрин. Теглихме си по един душ и поехме към "Дедо Пене". Невероятна кръчма, с много вкусотии и горе долу добро обслужване. Към 24.00 си легнахме преяли и в добро настроение, но на сутринта след даже 3 будилника едва се измъкнахме от леглата. Облякохме се набързо, натъпкахме раниците и превърнахме един хляб в сандвичи. В 06.45 бяхме в пълна бойна готовност пред колата да чакаме Румбата. В 7.20 пристигнахме с колата на хижа Бъндерица, откъдето си наляхме вода и се посмяхме на табелките от сорта: "към лавката", "вода за пиене", "вода за миене", "към WC" и т.н. В 08.00 поехме по пътеката за Казаните. В началото на пътеката минахме през една горичка пълна с боровинки, малинки и ягоди. Румбата вървеше напред и само посочваше къде са и аз се нахвърлях настървено, макар да бяха още леко кисели, може би им трябваше още една седмица и щяха да узреят. Та да знаете ако минете от там и няма нито един плод то виновника съм аз. Марина не е ходила досега на толкова дълъг преход , но аз бях сигурна, че ще издържи. Убедена бях, тъй като тя е мойта зодия Дева и ината и е силно изразен. В началото почивахме по 5-10 минути докато стигнахме до под заслона на Г. Казан. Изглеждаше още по красив, а и горе по склона Румбата видя 2-ма алпиниста. Погледахме ги малко, тъкмо и малко въздух да поемем с Марина и поехме към Премката. С времето дишането ни се успокои, краката ни спряха да треперят и влезнахме в добър ритъм. Както аз съм си го кръстила, стигнахме момента на "непукизма". На Премката спряхме за кратка почивка. Седнахме на камъните и се наслаждавахме на гледката. Ако се обърнеш на дясно пред теб се издига Вихрен в цялата си прелест, никаква растителност, само камъни, а ако се обърнеш на ляво дъха ти спира пред Кутело и кончето. Бях обещала на баща ми следващия път когато отида на Пирин да напиша с камъни ф-ма Теко АД на Премката, та когато се качи някой на Вихрен да се вижда. Юрнах се и в рамките на 15 минути изписах името. Но когато тръгнах нагоре към Кутело установих, че съм изкривила името и съм наредила камъните на неподходящо място и нищо не се вижда. Ядосах се, но все пак продължихме нагоре по камънаците да подсичаме Кутело към Кончето, а от ляво започнаха да се откриват част от Влахинските езера и едно стадо овце белеещи се сред зеления цвят на падината. Тъй като не помръдваха, в първият момент Румбата се изказа неподготвен "Кой луд е редил тези бели камъни". След малко повечко взиране установи грешката си. Реших да снимам тази прекрасна гледка с моя фотоапарат, качих се отстрани на пътеката по насипа, подхлъзнах се хвърлих скъпоценната си вещ и естествено се счупи, но аз поне успях да се задържа и не се пребих. Прибрах го в раницата разочарована и реших, че счупването му и несполучливия надпис са знаци, които искат да ми покажат, че трябва да се върна пак. Пътеката пресича Кончето по средата и на това кръстовище пристигнахме точно в 12 часа както бе предвидил Румбата. Решихме на събранието, което организирахме, че ще отидиме първо до заслона на Кончето където ще обядваме и после ще го минем цялото. Изминахме половината от Кончето и не ми се видя сложно, а и на Марина много и хареса. По пътя към заслона се виждаше Бански суходол от дясно, стената и Църна могила, а от ляво се падаше Странето. Кончето свърши и ние почнахме да се спускаме към заслона, който достигнахме в 13.00. Настанихме се пред него и хапнахме порядъчно. След малко вятъра започна да се усилва и стана доста хладно, Тръгнахме да си обличаме по дебели дрехи, ав същото време започнаха и гръмотевици. Естествено аз само това и чаках и почнах да досаждам на Румбата, че времето е напълно подходящо да се мине цялото Конче. Той обаче категорично отказваше, но и аз не отстъпвах. Твърдо бях решила да се мине Кончето при всякакви условия както ме е учил Радо. Тръгнахме по обратния път и в 13.45 стигнахме разклона, където един русенец се присъедини към нас и все пак решихме на поредното събрание да продължим напред. Изживяването бе върховно, наистина имаше участъци, където без въже би било трудничко да се мине освен ако не лазиш на 4 крака, да не говориме и за гледката която се разкриваше, пропаста бе на една ръка разстояние. Адреналина ни се покачи и благодарение на силния вятър и гръмотевиците. Марински само ми подвикваше отзад "Нора не се отдалечавай от мен", а Румбата "Нора не се доближавай до ръба", а аз само това правех, тъй като (пак ще повторя)гледката бе страшна, но и в същото време и прелестна затова и аз не се сдържах и пусках въжето, отивах на ръба, който бе на една крачка от мен за да погледна от горе. Кончето свърши и започнахме да подсичаме Кутело. Заваля ни и суграшица, та Русенеца се затича надолу към Премката, където го чакаше неговия приятел, който се бил отказал да тръгне нагоре с него и вече 2 часа киснеше там. От вятъра на Кончето Марински се прости с калъфката на фотоапарата си. Днес явно бе ден на загуби. В 15.00 бяхме на Премката, където (белите камъни) овцете бяха вече пристигнали с 2-ма овчари и 3 кучета, една част кротко си пасяха на полянката, а пък другата си бяха полегнали върху и без това невиждащия се надписа "ТЕКО АД". Ядосана отидох да ги разбутам, за да мога да го снимам с фотото на Марина, която в същото време се забавляваше с едно от овчарските кучета, като го хрантутеше с нашите остатъци от обяда. А Румбата си почиваше и майтапеше с нея. Всички бяхме в добро настроение след превземането на нашата цел. Поговорихме си с овчарите, посмяхме се с тях и тъкмо когато тръгвахме за Г. Казан едно от кучетата довлече нещо. Всички се юрнахме към него и видяхме, че си е намерил кожа от току що заклано агънце. Развеселихме се пак и продължихме надолу. Само веднъж поспряхме за да изпуша една цигара. Тъй като Марина изоставаше при спускането (вече си бе набила краката по камъните и и бе трудно) Румбата през 10 минути и свиркаше, а в отговор Марина извикваше "Добре де добре, идвам". Към края на пътеката настигнахме Русенците и долу на хижата си направихме обща снимка. В 17.15 се добрахме с последни сили, но удовлетворени до колата, където веднага си събухме обувките. Марина определено е герой и обеща да си купи обувки ако я заведа пак на планина.