Олимп - първи опит

Подготовката за пътуването до Гърция започна 2 седмици по-рано, тъй като плана бе да пренощуваме до х. (А). Последната щяха да я отварят чак на 14.05, а нашият план за пътуване бе от 05.05 до 09.05. Напазарувахме гети, обувки, дъждобрани, взехме от познати палатка, спални чували, шалтета и прочие. Групата ни се състоеше от 3 коли-1 кола:Радо, Владо и аз; 2 кола: Евгени, Теди и Малина; 3 кола: Дани, Ели и Еми. Като само 6-ма щяхме да се изкачваме, останалите искаха само да плажуват на Паралия. Тръгнахме към 23.00 на 05.05 и лека по лека по пътищата на родна България се събрахме към 02.30 на границата. Повечето бяха песимисти относно преминаването на граничния пункт и създадохме съответния хаос. Нашият приятел Евгени искаше да е между двете коли при преминаването на ГКПП, каква му беше идеята не разбрахме, но той бе най-големия шубелия относно границата. Сновяхме на ляво ня дясно и накрая преминахме и то без никакви проблеми. На безмитната се запасихме с цигари и алкохол и продължихме напред. След около едночасово пътуване спряхме на една бензиностанция, където се запознахме с един унгарец емигрирал в Гърция преди 5 години. Пийнахме с него по едно кафе и продължихме напред. В Паралия пристигнахме в 06.00, стоварихме се уморени с колите на плажа и се наслаждавахме на изгрева. Естествено направихме фотосесия, пийнахме малко алкохол за сладки сънища и заспахме в колите. Към 10.30 станахме, очакваше ни втора фотосесия по бански в морето, където измръзнахме, тъй като водата бе много студена, но и много освежаваща. Хапнахме в града по един Гирос, пийнахме кафе и се насочехме 6-мата планинци към Приониа. Там бяхме към 13.30, облякохме екипите, натоварихме раниците, напълнихме бутилките с вода и тръгнахме нагоре към 14.00. Да знаете вода по пътя към хижата няма вода, така че се запасете. Пътя го дават, че се минава за 2.30, ние направихме 2 по големи спирания за похапване, тъй като не бързахме. А и да не забравя, Владето ходеше зад нас последен, носещ цялата храна. Беше си купил 80 литрова раница, голяма грешка за него. Сложихме му прякора "обоза"и само му подвиквахме "аре обоза, давай".Веселба. Природата бе великолепна, флората се бе събудила и ни показа цялата си прелест. Пътеката бе много приятна само накрая имаше малко сняг. Времето бе леко хладно идеално за катерене. В 17.00 пристигнахме на хижата и там онемяхме. Такава постройка в България не бяхме виждали, но всички врати бяха занитени. Разхвърляхме си багажа и почнахме да обикаляме около сградата. До нея имаше още 2 пристройки, външна тоалетна малко по-надолу и до нея малка барака, до която намерихме лопата. Към 18.00 дилемата ни бе, къде да опънем палатките, тъй като се спускаха облаци и вятъра се усилваше. Около основната сграда имаше 3 тераси на различни нива, избрахме най-ниската и най-близката до хижата. И се почна един смях, с лопатата изринахме камъните от земята. Имаше леки препирни за опъването на палатките, на брой 3. Аз, Радо и Владето бяхме с най-голямата палатка и тъй като бе взета назаем от наш приятел, за пръв път щяхме да я опъваме. Срещнахме най-голямо затруднение с забиването на колците. Слава богу, че Евгени носеше чук, на който първо му се смеехме, а после го благославяхме за него. Опънахме палатката точно след един час суетене. Вятърат вече много се бе засилил и Евгени при всеки повей скачаше да укрепва палатката си, а Теди не искаше да излезне от нейната за да не хвръкне. Към 20.00 се събрахме в нашия 3-местен вигвам, опънахме софрата, направихме си чай, отворихме коняка и ракийката и обсъдихме плана за следващия ден, ако оживеем, тъй като времето бе страшно. Към 22.30 си легнахме с всички дрехи и с зимните си шапки на главите. Увихме се добре, но за спане първите часове не можеше и да се говори. Вятърат беше убийствен и при всяка негова атака всички подскачахме, а Радо само се хихикаше, представяйки си Евгени, как при поредното подухване излиза и започва да укрепва палатката си. Оказа се, че той наистина е скачал и с Малина са държали рейките на палатката си. В нашата бе добре, като се изключи, че вятърат влизаше вътре и се образуваше течение. Сутринта към 07.00 никой не искаше да става от нас, вятъра продължаваше да клати палатката и си мислехме, че времето е ужасно, но Евгени ни успокои подвиквайки ни, че грее слънце. Отворихме платнището и наистина видяхме, че небето е чисто, а слънцето направо ни заслепяваше. Закусихме, прибрахме багажа и го скрихме до бараката. Само Владето и Теди взеха по една раница. Да не забравя да спомена, че Евгени носеше лопата, а Теди пикел. Тръгнахме към 09.00 нагоре и след 30 минути разбрахме, че сме объркали пътеката и се върнахме обратно. Намерихме правилният път и се юрнахме нагоре по снега. Имаше много малко чисти участъци. След 45 минути спряхме за първата си почивка и за малко снимки на отбора. При втората ни почивка при разклона на 2-те пътеки (по-късно разбрахме това) за "Митикас", раницата на Теди политна надолу по склона от вятъра, Теди скочи след нея и едва я спаси, да не говорим, че можеше да има и ранени. След 15 минути се разделихме на 2 групи едната хвана едни следи от ляво на хребета, а аз Владо и Теди от дясно като подсичахме по този начин върха, тогава още не знаехме, че това е пътеката, а просто тръгнахме след едни стари следи в снега. След 30 минутно ходене съзряхме в далечината, че следите изчезват и от дясно на върха на нашата височина една хижа. Там където свършваха следите имаше неприятни скали, затова решихме, че пътеката води към хижата. Гласувахме и тръгнахме нагоре по склона за да се съберем с другата група. Голяма грешка, скалите бяха трудни и имаше големи депресии, но за връщане не можеше и да се говори. След нови 30 минутно изкачване хванахме следата на първата група. Там на етапи се образуваха виелици и трябваше да приклякаме докато отминат. Най после след 45 минутно бъхтене в снега видяхме останалите участници на връх "Скала" (2866). Двама от тях вече слизаха, ние се учудихме какво ли е станало и тръгнахме към тях. Оказа се, че Радо се е опитал да атакува "Митикас" от "Скала", стигнал до някъде, уплашил се и се върнал обратно. Втората група пристигнахме на "Скала" в 13.30, направихме малко снимки и по цъкахме, гледайки жално върха. В това време Евгени, който бе тръгнал вече да слиза, се опита да приложи лопатата в действие. Искаше да си направи дупка в снега за офис нужда, но не успя да откачи това оръжие на труда от колана си. Слава богу, защото не го виждахме сред тази буря приклекнал, с мъченически вид да извършва естествените си нужди. Иначе би станала невероятна снимка, тъй като със сигурност щяхме да използваме случая да го фотографираме. Към 14.00 тръгнахме да се спускаме надолу, времето ни бе подгонило. Яд ни бе, че не можахме да покорим връх "Митикас", който го бяхме прекръстили на "Митака". Слизането надолу, бе божествено, така не се бяхме забавлявали от деца. Седнахме на дъждобраните, така и така не валеше дъжд поне за нещо да ги използваме. Спуснахме се с тях по склона, добра скорост се развихме и не мога да ви опиша чувството, върнахме се с 15 години назад, а и определено така по-бързо се слиза. Само Теди малко се понатърти, тъй като на последната права не успя да спре, хем пикела бе в нея, и се юрна по камънаците. Отървахме се без жертви. В 15.25 бяхме пред хижата, където ни чакаше багажа. Там се разсъблякохме, за да поизсъхнем от слънцето, вир вода бяхме. Хапнахме после, пийнахме и тръгнахме пак да се спускаме лека по лека към Приониа, където се стоварихме до колите към 19.30. Натоварихме се пихме по една бира докато се додепресираме с разговори как не сме могли да превземем "Митака" и да развеем българското знаме. То си стоеше непокътнато и сгънато в раницата на Радо. Зевс със сигурност ни се е подигравал отгоре, но ние сме упорити като магарета и пак ще отидем и този път още по подготвени. Вечерта след разбор на прехода и след поредното преглеждане на картите (стари и нови) се каза, че аз, Владето и Теди, сме трябвало да продължим по първите следи, тъй като това била дясната пътека и тя била по лесната. Е все пак си изкарахме чудесно.