Rodopi

Метерeолозите обявиха, че първите дни на ноември ще бъдат слънчеви и ние с Люси решихме да се възползваме от тях. Бяхме прочели в списание Одисей за Асеновград и прелестите на Родопи. И така подготвени с карти и списанието трагнахме в 5 сутринта към Правец за да оставиме Роксана (нашето куче) на вилата. Пристигнахме в 6, сбогувахме се с нея и поехме за към Пловдивската магистрала през Златишкия проход. След Етрополе ни посрещна табелка, че пътя е затворен, но тъй като живеем в България, ние не повярвахме и продължихме. Решихме, че тази табелка си стои от дълго време. Така и се оказа, пътя си бе отворен и по него си имаше движение. Задължително някой ден трябва да видите красотата на природата на Златишкия проход. Пътят е тесен и тъй като трябва да карате бавно ще успеете и да се насладите на прелестите му. Препоръчвам ви есента да минете, когато листата на дърветата приемат цветовете на есента за да се насладите на разнообразието на природните багри. След 2 часа и малко стигнахме до магистралата и продължихме обгърнати от полета за Пловдив. По план програма трябваше с приситигането ни в Асеновград да се качиме до “Св. Кирик” (3 звезди) над квартал Горни воден, отбивката е в началото на Асеновград, и да си запазим стая за вечерта, но с пристигането си се разочаровахме от този комплекс, който в списанието бе много възхвален и затова само го разгледахме и продължихме по плана, който трябваше да ни отведе към Араповския манастир св. Неделя, единствения манастир строен през турско робство. Посторен е през 1856г. За да достигнете до него трябва да тръгнете към село Козаново източно от Асеновград, следвайки указанията на учтивите Асеновградчани, които бяха до толкова обстоятелни, че следвайки ги естествено подминахме разклона за селото. И ни се наложи да поискаме малко екстремна помощ от движещ се моторист, който въпреки набраната скорост почти в движение ни даде вярната посока. Малко след селото ще видите отбивка за към манастира(от Асеновград до манастира около 20 минути). Ще ви посрещне едно попче, което ще ви извика “аре по-бързо, че затварям”. Още от вратата ще ви посрещне и една тигрова котка, която ще ви се умилква през целия ви престой или ще ви покаже борба с бялото си братче. Може да поседнете и да се насладите на играта на 2-та котаци, на кокошките около вас, на тишината и спокойствието и накрая гледайки как тамошното куче сладко спи под слънчевите лъчи може и да ви налегне дрямка. Повъртяхме се малко из манастира и поехме към следващата точка на плана. Решихме да не се връщаме до града, а да завъртиме през селата за да достигнеме мулдавския манастир св. Петка, югоизточно от Асеновград. Минахме през селата Златовръх, Стоево, Мулдава(заможно селце), където след поредните обяснения на тамошното население пак се пообъркахме. От селото трябваше да тръгнем по тополовския път наляво и да намериме почвен път от дясно с табелка за манастира. Почвени пътища намерихме тамън 3, а табелка никаква. Спряхме на една чешма с надпис “човек умира, но споменът остава” пообсъдихме получената информация, сверихме с картата и поехме на обратно. Този път видяхме табелка на едно дърво, но толкова мижава, че спокойно може да я подминете. Оказа се първия почвен път, който подминахме. Тръгнахме с колата ни “Грети” лекичко по-него докато не стигнахме едно отклонение, пустия му почвен път се разклоняваше и пак бяхме в дилема. В далечината по разклонението в ляво съзряхме войничета и решихме да ги попитаме. Подкарахме внимателно Грети и не след дълго ги настигнахме. Веднага ни се нахвърлиха да ни помогнат и ни упътиха. До тук уточнявам, че след разклонението на почвения път поемате наляво. Последния пак се разклонява, но впоследствие се събира така че няма значение на последното разклонение кое ще изберете. Тръгнахме нагоре, пътя ставаше все по-лош и каменист. На поредното изкачване се откри скала, която прецених, че няма да можем да я преодолеем без наранявания по Грети и затова я отбихме встрани от пътя и продължихме пеша. Нагоре от ляво шумолеше гората, а от дясно се откриваше гледка към язовир 40 извора. Припкахме нагоре като спирахме само за да разгледаме някоя и друга гъба. Но най интересното, което намерихме по пътеката си останаха гилзите. Веднага почнахме да се майтапиме кога ли и нас ще ни обстрелят тук. Най лошото бе че и чухме гърмежи около нас. Както и да е след 15 минутно изкачване на поредния ляв завой се откри манастира, който според списание Одисей се води за най недостъпния. Първия ни сблъсък с манастира се оказа, че наистина е недостъпен. Вратите му бяха затворени. И тъкмо когато вече се отказахме и бяхме решили да се връщаме надолу съзряхме от ляво на вратата, от единия прозорец да се спуска въже с камбанка. Люси го дръпна и се показа една монахиня, която веднага ни отвори. В градината се намира гроба на Карел Мърквичка сина на Иван Мърквичка български живописец по народност чех. Една от известните му творби е Ръченица. Тук ще ви покажат и къде се е крил Левски. Ежегодно годишнината от смъртта му се чества с провеждане на многохилядни походи до манастира. Манастирския храм е изографисан от тревнинските майстори художници Кръстьо Захариевич и синовете му. Градината му е малка, но превъзходна, под сянката на високите борове може да поседнете и да починете. Монахинята се оказа послушница, студентка в София. Манастира се обитава денонощно само от нея и още една монахиня които се сменят на 2 дена. Почивайки си слушахме разказите и за историята на св. Петка, не ни се тръгваше, но ни чакаха още забележителности в околността. Изпълнени с топли чувства към манастира се спуснахме надолу към вярната Грети. Продължихме по Тополовския път за да преминем през китните Родопски селца и да достигнем следващата си точка от плана Беланташ. Отклонявате се през село Червен, Горнослав, Добростан, Орешец и после наляво за село Врата, което на картата изобщо не е посочено. Но ако се водите по табелките дза Беланташ няма как да пропуснете село Врата, сигурно и 10 къщи. През това село се премина по 4 класен път. Карайте бавно и внимателно. Подминавате селцето и след около 15 минути ще трябва да спрете колата на една поляна до поредната неработеща чешма и да продължите нагоре пеша. За да достигнете Родопския Стоунхендж. Според преданието тук е имало древно езическо светилище и обсерватория откъдето тракийските жретци са гадаели по звездите. Надупчен от хиляди малки и по-големи ями пълни с вода, които погледнати от горе оформят съзвездия Голяма мечка, Орион и т.н. По пътя за скалите бе пълно с гъби (масловки и т.н)шипки. Ако имате време спокойно можете да си наберете. Горе може и да се снимате с българското знаме както и направихме ние. Наслизане се наслаждавахме на прекрасните Родопи около нас пълни с някаква природна нежност вливаща се във вас и оставаща чувство,ч че сте на върха на вселената. С малсо въображение може да съзлете профила на Луи дьо Финес издялан от природата. Ако не ви прилича на него сами си намерете обект на сравнение. Долу при чешмата се запознахме с едно куче, което с наслада ни изяде сандвича та и чакаше за още. Поехме с колата надолу за да се прибираме кам Асеновград минавайки през Асеновата крепост. На 2 км и половина от града се издига крепостта. На върха може да запалите свещичка в параклиса св. Богородица Петричка и да се насладите като нас на залязващото слънце. След половинчасово мотаене в града най-после отклихме хотел в идна от приките на центъра. 35 лв. за двойна стая с телевизор. Починахме си малко и отидохме в центъра да похапнеме. В 21 вече спяхме дълбоко. Сутринта още в 7.30 бяхме готови за път изпохме сутрешното си кафе в хотела и поехме по план 2. Поехме към Бачково за да посетиме Бачковския манастир. На 9 км от града. Тъй като бе много рано единствените посетители бяхме ние и никой не ни обърна внимание. Страшно много се разочаровахме или може би бяхме с по-големи очаквания. Когато влезнахме през портите не го почуствахме не ни завладя може би защото всичко в този манастир е комерсиализирано, нямаше го обикновенното простото, естественото. Нямаше го чувството като седнеш на една пейка да се отпуснеш и да се насладиш на обземащото те спокойствието и мир в душата. Усещаше се намесата на ръка от 21 век. Единственото което ни спря вниманието бе дниджифиловото дърво и райската ябълка. От първото се носят лагенди за ракията на владиката. От там по същия път поехме за към Кръстова гора, към която имаше отбивка с табела за наляво. И преминахме 30 км по не много приятен път за хора със слаб стомах и страхуващи се от височини. В Някои участъци 2 коли не можеха да се разминат. Но затова пък ако не гледата надолу а около вас ще се възхитите на гледката около вас, а когато съзрете село Югово ще ви спре дъха. То е разположено стъполовидно, къщите са разпръснати по скалите. Много трябва да внимавате за табелките, тъй като и там са малко и малки. През целия път слънцето пръскаше златен дъжд и хвърляше искри към цветния колорит на природата. Бяхме първите посетители на Кръстовата гора. В новата църквата Покров на пресвета богородица Ще ви посрещне не много учтива стара дама, която няма да ви обясни нищо или ще е погрешно. Така че се подгответе предварително с информация. Снимахме се с 2 колоритне баби на катъри, идващи да запалят и те по 1 свещ. Точно зад гърба на тази църква ще намерите стълбите с накичени отстрани параклисчета до Кръста. Общо взето и тук всичко вече е комерсиализирано, манастира, който в първия момнт ще го помислите за хотел не представлява нищо особено. Единственото на което може да се насладите е да потърсите камъчета сред гората с кръст на тях. Аз си намерих 3. На сянка може да си починете на Аязмото намиращо се надолу зад старата църква. Разочаровани поехме надолу към следващата ни точка село Косово, намиращо се след Нареченските бани в дясно. По пътя има голяма табелка и е невъзможно да го подминете. Тук задължително трябва да дойдете за да почуствате истинскидуха на старите родопски къщи, които за съжаление вече се разпадат. Селцето е много закътано и тихо. На връщане може да хапнете в Джамура клонирал се на Джамур 1 2 3 ние седнахме в 2 и да опитате Джамурките. Хапнахме обелно и поехме към София доволни от прелестите на Родопи.