Stara Planina peak Botev

Уговорката за събиране на групата беше към 09.00 часа пред Била в София, но едва 1 час по-късно успяхме да се съберем и да започнем с пазаруването. Отбора се състоеше от 4 души, 2 мъже и ние 2 жени, които за първи път щяха да покоряват връх. С влизането в магазина всеки се юрна да пазарува според вкуса си и крайния резултат бе печален, защото едва натъпкахме раниците. Мъжете естествено поеха по-големия багаж, както и ракията и бирите. Към 10.30 благополучно тръгнахме от София. Пътят бе красив времето топло, а ние изтощени, тъй като се оказа,че всички сме недоспали, кой бил на купон, кой гости посрещал, трети пък на работа нощна смяна са били. Както и да е в (13.00) пристигнахме в местноста Паниците, паркирахме колата, натоварихме се с багажа и потеглихме към първата точка на нашия маршрут хижа Рай. Съвсем в началото имаше много неприятен участък с голям наклон, но след това пътеката бе много живописна и лека. През 20 минути достигахме до дървени пейки с масичка. Естествено не спирахме на всички, но през 3, 4 изпушвахме по една цигара сред този свеж въздух и продължавахме. Не бях виждала толкова добра маркировка, не можеш да се изгубиш даже и за първи път да си тук или никога да не си ходил в планина, направо ще ти извади очите. След около двучасово ходене навлязохме в гора, пресякохме река и стигнахме до една чешма да отпочинем и запасим дробовете си с поредния никотин. До чешмата имаше аптечка и за моя изненада беше пълна. Взех от нея малко лепенки за краката, че на мен и приятелката ми, обувките бяха новички и ни се разраниха краката. Решила съм следващия път като мина по тази пътека да донеса малко лекарства, защото тази аптечка е в голяма полза за такива начинаещи планинци като нас. След чешмата видяхме камък с надпис 1 час до х. Рай и решихми като за нас това значи 2 часа, събрахме сили, мотивирахме се един друг и продължихме. Достигнахме 1 мост след, който започваше неприятно изкачване и най после стигнахме до телефонната будка, така се казва един хълм преди хижата, където има обхват мобилния телефон. От там чухме викове и си помислихме, че сигурно алпинисти тренират, огледахме се, но нищо не видяхме. Направихме малко снимки и се спуснахме до хижата щастливи, че сме приключили за днес похода. Но бях неприятно изненадана, че трябва да се изкачим до близкия водопад. Оставихме раниците в столовата и се засилихме нагоре. Последния се намира на 20 минутно неприятно изкачване, но гледката си заслужаваше. Там разбрахме, че виковете, които чувахме са от група деца оборудвани с мечове, а някакъв възрастен мъж ги снимаше. Около нас бе пълно с разцъфнали минзухари и иглики, тревата бе мокра и хлъзгава, но и от там направихме хубави снимки. Върнахме се в 19.00 в хижата настанихме се и вечеряхме. Приказката не ни вървеше, бяхме много уморени и в 22.00 заспахме. На другия ден ни събуди будилника на мобилния телефон на едното момче в 06.00, лека по лека почнахме да ставаме и да слизаме долу в столовата за закуска преди новия преход до връх Ботев. Краката на мен и на приятелката ми много ни боляха, облепихме се с лепенки и поехме в (07.10) към Тарзановата пътека. След нас тръгна едно голямо куче, приличаше на Каракачанска овчарка с метален нашийник. Опитахме се да го изпъдим, но той не пожела да се върне и продължи с нас. Едва изкачвахме в началото и направо онемяхме като видяхме вчерашната група деца как тичат по пътеката за х. Левски. Това може би малко ни мотивира и продължихме с нови сили нагоре. Тарзановата пътека се оказа доста неприятна. Имаше на 3 или 4 места въжета за които се държахме, наклона бе доста неприятен. За съжаление имаше мъгла и не можахме да видим около нас красотата на Стара планина. Но поне не виждахме пропастите до пътеката. Учудващо бе и как кучето преминаваше по тези камънаци и ни следваше неотлъчно. Не ни досаждаше като спирахме да ядем, лягаше кротко до нас и си почиваше. След двучасови мъки тягостната пътека свърши и се изкачихме на хребета. Там пътеката се виеше, а ние с надежда очаквахме слънцето да пробие мъглата за хванеме малко тен. Иначе времето бе топло, а за нас направо бе горещо след това изкачване. По едно време се отказахме да вървим по лятната пътека, имаше много сняг и свихме на ляво за да хванем зимната с колците и така кол, след кол, след кол си викахме още малко и ще стигнем метерологичната станция. По едно време аз и приятеля ми спряхме да изчакаме другата двойка. Около нас само мъгла, седим и си говорим колко ли още ни е останало, когато за секунди се вдигна мъглата и както се казва в една реклама на една ръка разстояние съзряхме крайния обект. Добре се посмяхме. Общо от х. Рай до връх Ботев взехме пътя за 3 часа и 20 минути бавничко ходене (10.30). Там се почна едно обикаляне по сградите, нали не сме били, къде можем да влезнем да ни почерпят един чай, нашия бе свършил. Отказахме се и приседнахме във входа на една сива сграда и по едно време излезна мъж от персонала на станцията и ни покани на 3 етаж да се постоплим. Там ни очакваше изненада. От хижата ни търсили, за какво не знаеха. Обадиха се по радиостнанцията, ние си помислихме, че сигурно някой си търси кучето, то бе все още с нас. Оказа се, че търсили някакво яке, а тя моята приателката понеже последна слезе от спалнята видяла едно сиво яке и го взела, но като видяла, че е чуждо, го оставила в столовата. Обяснихме къде да го намерят, а те ни обясниха, че кучето е от местноста Паниците, да го вземем с нас до долу и той после само щяло да си намери пътя. Почерпиха ни с един чай и се юрнахме надолу(11.45). Имаше достатъчно сняг за да се и позабавляваме. Извадихме дъждобраните постлахме ги и се спуснахме надолу. За съжаление снега бързо свърши и поехме пеша надолу. На първия заслон се запознахме с едно момче и тръгнахме надолу с него. Оказа се,че той вчера тръгнал от хижа Хубавец, минал през връх Ботев и вечерта се подслонил тук на заслона. По пътя започна да ни разказва историйки и да ни свири на кавал. Много интересен тип беше изядохме му хляба, защото въпреки голямото пазаруване се оказа, че не сме взели достатъчно от него. Да не забравя да спомена, че на слизане около нас имаше полета от минзухари нямаше празно местенце където да стъпиш. И така лека по лека слезнахме до местноста Паниците. Единственото неприятно изживяване от този преход бе, че кучето се оказа на един циганин, който като го видя си го върза за каруцата, а то скимтеше и искаше да продължи с нас. До колата установихме, че пътя от върха сме го взели за (6) часа. Много добре за нас. След всички премеждия бяхме доволни и горди за това, което сме постигнали, все пак ние девойките бяхме доста неподготвени. Взехме момчето с нас до София и чак там разбрахме, че се казва Свилен, по пътя пак ни забавляваше с историйки.