Vihren

На 17.07.2004 към обяд, аз Владо и Керана потеглихме към Банско, с цел на другия ден да се качиме на Вихрен. По пътя минахме през Благоевград за да посетиме приятел на Владето, който скоро бе станал татко на едно сладко момиченце Ивет. Румбата и жена му ни почерпиха с един късен обяд. Както се полага хапнахме, пийнахме и се уговорихме с него за другия ден. Разбрахме се в 7.00 да дойде до хотела и да ни вземе с колата. Продължихме към Банско, където отседнахме в хотела на Джими, поредния приятел на Владо. Разходихме се до 19.00 по центъра на града и когато се върнахме в хотела, вече ни чакаше голямата маса до скарата подготвена за пиршества. Бащата на Джими вече бе направил глезотийките и се насладихме на дробка. И като се почнаха едни ракийки, салатки, мезета не е истина. Към 24.00 аз не издържах и с мисълта да събирам сили се отправих към стаята си. Владето и Керана останаха да си допиват. Сутринта се събудих в 6.45 с чувството, че сме се успали. Отидох да събудя Владето, който по вчерашна уговорка трябваше да събуди мен. Не се учудих много,че не е станал, надявах се само да не е пил много. Почуках на вратата, ни звук , ни стон. Влезнах и викнах "Хей Владе ставай", той подскочи погледна ме неразбиращо и се обърна на другата страна. Е сега я втасахме. Докато се оправя Румбата дойде и почна да го буди. Най после се измъкна от леглото, само дето мушички винарки не летяха около него. Потеглихме към 7.20 с колата за х. Вихрен и там към 08.00 почнахме да закусваме със сандвичите и кафето на Румен. Към нас се приближи един мъж (в последствие узнахме, че се казва Здравко и е от Варна) и попита дали сме към върха, ние закимахме положително и го поканихме с нас да се качи. Още в началото на пътеката се поозорих, тъй като бе стръмна, а и Румбата почна едно темпо не е истина. След 15 мин. установих, че ако искам да се кача трябва да понамаля за да ми останат силици (откакто Радо си замина явно дабре сме се разпуснали). Владето бе още по зле от мен, каква пот течеше от него, какво пъшкане се чуваше не е истина, много зле му беше докато изкара ракийките, а те явно не бяха малко, а и той си призна по късно, че е бил пред припадък. Времето бе прекрасно, слънчево, небето чисто, а и подухваше нежен студен ветрец, който охлаждаше, страдащите ни тела. Лека по лека стигнахме до под върха, където спряхме да похапнем. Владето отказа на почивката и се юрна нагоре с обяснението, че е бавен и ние ще го настигнем, както и стана. Най после в 11.00 стигнахме върха и от там се откри прелестна гледка. Виждаха се Влахините езера, Кончето, Тодорка, а долу в подножието, хората бяха изписали с камъни имена, градове, кой каквото се сети. Хвана ме яд тъй като аз не знаех за това, а ми се щеше и ние нещо да бяхме написали. Поснимахме се горе, хапнахме пак, пийнахме, пафнахме доволно и потеглихме надолу. В интерес на истината аз очаквах да е пълно с хора, но нямаше чак толкова, спокойно бе. Надолу за към Кончето пътеката е много неприятна само камъни и то хлъзгави, понякога трябваше и с ръце да си помагаме. Долу преди изкачването за към Кончето се спряхме с Румбата и Здравко за да изчакаме Владето, който бе запецнал на едни камъни и се въртеше като пумпал. Бе объркал пътеката и сега се чудеше как с по малко падания да слезне. Долу се оказа само с едно охлузване на коляното и едно на ръката твърдейки, че не е падал. Както и да е след 10 минутно обсъждане решихме, че ще слизаме надолу, тъй като за Кончето ни чакаше още 2 часа път, а ние трябваше и за София да пътуваме. Решихме август месец да дойдеме пак, специално за Кончето. Пътеката за х.Вихрен се спускаше покрай Големия казан, където все още имаше сняг. Попързаляхме се и се спряхме на заслона на Казана, където вече отворихме дисагите с основната софра. Здравко отказа да яде и се чудеше, как може през целия път само да се храниме. Румбата добре се бе подготвил, а какви люти чушлета бе взел, убиец направо. Здравко се съгласи само на ракийката и си пийна с удоволствие. Хапнахме и като се изтегнахме на тревата (е и доста камъни имаше)решихме, че човек така и 100 години може да живее. След 30 минути Здравко тръгна надолу сам, а ние останахме да си допием кафето и да се наслаждаваме на прекрасната гледка. Не ни се тръгваше, но в 14.00 вече бе време. Пътеката надолу бе приятна и минаваше покрай Малкия казан, за съжаление водата ни свърши, но Румбата ни успокои че по надолу има поточе. Там спряхме и се поразхладихме. От там снимахме окото, едно малко езерце скрито от клековете близо до хижата. Красота. В 15.00 бяхме на х.Вихрен и от там веднага с колата до Бъндеришка поляна, където уважихме пиринското пиво и топнахме крачката в Бъндерица. Към 16.00 заредени с бира и с леещи се македонски песни от касетофона на Румбата се прибрахме удовлетворени в хотела, където вече с нетърпение ни чакаше Керана.