Вихрен 2004
(или опит да съпернича на Нора...)

Имах “дупка” в графика за работа на 4 и 5 август и обзет от предизвикателството на Нора, започнах да убеждавам най-сигурните си роднини/приятели-планинари за посещение на връх Вихрен. Имах и идеята да се засечем с туристическата група “Рила”, с която понякога ходя по планините и познавам почти всички. Знаех, че са на Пирин за една седмица и че за споменатите по-горе дни графикът им е да спят на хижа “Вихрен”. Гинчето се нави веднага. Бубо се безпокоеше за времето, но после и той се съгласи. Иван, с който предишната вечер играхме бридж, отговори уклончиво, което си беше явен признак, че няма да тръгне. Гинчето и Бубо също ходят с “рилската” група и познават състава. И така, на 4-ти към 15:30 часа яхнахме фолксвагена, купихме туй-онуй от Банско и към 18:30 бяхме на х. “Бъндерица”. Идеята ни беше да си заемем места там, тъй като имахме опасението, че “Вихрен” може да е пълна, след това да си направим купона с нашите познати на “Вихрен” и посред нощ да се върнем с колата да спим на “Бъндерица”. Никой не подложи на съмнение убедеността, че всички ще пием – на Пирин, слава Богу, катаджии няма. Хижарят на “Бъндерица”, обаче, реши нещата еднозначно. Каза ни, че места има, но трябва да го изчакаме половин час. Само се погледнахме и тръгнахме към “Вихрен” – как ще пропуснем половин час от купона? На “Вихрен” нашите хора бяха много приятно изненадани. Тъкмо бяха седнали на вечеря. Казаха ни, че има места в бунгалата, ние моментално се устроихме и преминахме към приготовление на салатата. Гинчето я наряза много старателно, но групата не прояви никакъв интерес към нея. Бяха ходили през деня до “Синаница” и обратно, очевидно се бяха скапали и бързо се изнизаха един по един да спят. Останаха само Митко и Иванчо да ни правят компания на ракията и бирата. За наше удоволствие на съседната маса една група от шест души се оказа по-издържлива, имаха и китара и след като изпяха първите песни ужасно фалшиво, подобриха значително гласовете си (разбира се, с ракия) и нататък бяха чудесна компания. В разгара на пиенето се поде интересен спор. Бубо твърдеше, че на върха пулсът на всички ни ще бъде 180! Аз се обзаложих с него на каса бира, че моят няма да бъде повече от 90! От нашата ракия, въпреки че беше домашна от Силистра, останаха сто грама, обаче нищо не остана от двата литра бира. Звездите навън посред нощ бяха фантастични, но кой да ги гледа? Заспахме почти моментално. На другия ден, след прилична закуска и хубаво кафе, около 9:15 поехме към върха. Бяхме само нашата тройка, голямата група беше споменала, че ще тръгне два часа по-рано към Тевното езеро. Още на десетата крачка се спънах и паднах (за първи и последен път за този преход). Всъщност не паднах, подпрях се на ръцете си, по мене последици нямаше, но черните очила, които бяха на очите ми, хвръкнаха и много точно се сблъскаха с един камък. Като логично следствие от това, което им се случи, аз им придадох подходяща траектория към най-близкия храст. Още не се бяхме отдалечили достатъчно, когато два автобуса докараха една солидна група, която пое след нас. Настигнаха ни на средата на пътя, там, където става малко по-равно. Ние бяме спрели за почивка, те също седнаха, заговориме се, те се оказаха хървати. Бяха дошли на едноседмична ескурзия по нашите високи върхове, вече бяха ходили на Мусала и Мальовица. Нататък до върха ту ние ги застигахме, ту те нас. Правеше впечатление, че бяха много добре екипирани. Всичките имаха еднакви, хубави, леки обувки, всичките бяха с щеки. Жените преобладаваха видимо, но ходеха добре. Възрастта им беше между 30 и 40 години. Приказвахме пътьом с тях. Разбрахме, че екскурзията им струва около 490 български лева и включва всичко, като спането им е в сравнително добри хотели в Боровец и Банско. Гинчето определено се смути, когато стигнахме подножиенто на мраморната стена към върха, но ние й дадохме кураж. Гледахме отвисоко надписите, направени с камъни върху тревата и търсехме (или поне аз) да видим надпис “НОРА”, но късметът не беше на наша страна. Реших пробно да измеря пулса си и останах доволен – беше само 78. В 12:45 бяхме на върха! 2915 метра до морското равнище бяха под нас. Бубо ни беше изпреварил на финалната отсечка, аз останах на десет метра под върха да изчакам Гинчето, която беше малко след мене, а на върха кавалерски й отстъпих правото да докосне преди мен каменната купчина. За тези, които не знаят, тази купчина, висока около три метра, е изградена съзнателно, за да стане върхът по-висок от Митика на Олимп (2917 m). Но, който е ходил на Митика, знае, че и там има подобна купчина, може би малко по-ниска, на която е поставено метално гръцко знаме. Така че, съперничеството между двата върха продължава. Горе минаваха облаци, но високо, редуваха се със слънце, беше сравнително топло. Леко яке или пуловер бяха достатъчни. Имаше поне петдесет души, естествено всичките усмихнати и доволни. Нагледахме се на красоти, направихме си снимки. Хърватите също се снимаха с трансперант на тяхното туристическо дружество. Аз, разбира се, не издържах и звъннах един GSM на Нора. Няма само тя да се качва на Вихрен, я... Гинчето се обади на началника си да потвърди, че денят отпуск, който беше взела, се развива по програма. Слизането ни беше през Казаните. Ако бях сам, щях да отскоча и до Кончето, но не бях... С голямо закъснение се сетихме, че забравихме да си измерим пулса на върха... Над Големия Казан в една голяма снежна преспа, която се задържа през цялата година, видяхме стадо диви кози. Бяха много, повече от 20, десетина от тях без съмнение бяха малки козлета, които неуморно се гонеха нагоре-надолу, не признавайки нито почти вертикалния наклон, нито хлъзгавия сняг. Сетихме се, че е време за обяд и поседнахме на една тревичка да хапнем. Козите последваха нашия пример и също подходиха към тревата, но не посмяха да се приближат на повече от 200 метра от нас. Обядът ни направи малко мързеливи, но все пак продължихме. Когато стигнахме разклона за “Бъндерица” и “Вихрен” бяхме единодушни да тръгнем към “Бъндерица”. Някъде към 17:30 часа бяхме там. Бубо моментално тръгна за бири, но хърватите вече бяха направили малка опашка пред барчето... Докато си пиехме вълшебното питие, пред хижата пристигнаха две маршрутки от Банско и за наше удивление първата физиономия, която видяхме, беше на Снежка. Докато се целувахме, се показаха и Соня, и Пламен, и още много други, но тях не познавахме. Тези тримата са част от другата ни туристическа група “Планински звън”. А сега се бяха запътили по едноседмичен, много приятно съставен маршрут и “Бъндерица” беше първата им спирка. Оставих моите хора, след като си изпих бирата, на сладки приказки, може би и на втора бира, и тръгнах към “Вихрен” да докарам колата. Остатъкът от деня беше рутинен – малко преди 19 часа тръгнахме, свирнахме с клаксона на хърватите, които се качваха в автобусите си, не спирахме никъде по пътя за кафе и в 21:30 си бяхме по домовете.
Панайот (колега на Нора в службата, по планините и като любител на пътеписите)